В своето произведение „Пир”, Платон пресъздава едно поетично предание за любовта. Там той разказва за това, че боговете завидели на силните чувства на хората, които обичайки се, се сливали и ставали едно цяло. Безсмъртните и всемогъщите разделили хората на две половини – на мъже и на жени. От тогава всеки човек търси своята изгубена половинка.
Това е идеята за изгубеното нарцистично съвършенство, чрез което всеки е могъл, с помощта на идеално допълващия любим човек, да бъде божествено всемогъщ. А именно: да му бъдат непознати болката, разочарованието, страха, обидата, несигурността, както и това да бъдеш изоставен и да останеш сам.
Ернест Джоунс чрез своята известна формулировка „…Той ги създаде мъж и жена…” подчертава индивидуалността, различията и особеностите в раждането, развитието и функционирането на двата пола, а Зигмунд Фройд казва, че анатомията е съдба. Това предполага, че свързаността не води до съвършенство, а до конфликтност в постигането на удоволствие и изграждането на връзка.
Половото разделение е съществена част от индивидуалността и личностната идентификация, но не бива да се подценява и изпитанието, на което това основно различие подлага човека още в самото начало на своя живот. Какво имам в предвид: това, че всеки от нас трябва пасивно да приеме факта, че принадлежи към единия от двата пола и това е извън неговата власт да го промени. Не е лесно да се понесе този първи удар върху идеята за всемогъщество. Осъзнаването на факта, че винаги ще бъде само мъж или само жена, изправя индивида пред идеята за собствената му несъвършеност. Има хора, които не успяват да преодолеят това и през живота си активно се съпротивляват на тази наложена даденост.
Приемането на сексуалното разграничаване е предпоставка и добра основа за това, по-късно успешно, без излишно напрежение и травматизъм да бъдат потърсени дълбоките прилики между половете. Колкото един човек е по-спокоен в чувството си за принадлежност към даден пол, толкова по-лесно ще приеме различията, без да се почувства застрашен от тях. Точно обратното – ще се впусне в търсене на липсващата му част чрез романтичната любов. Така фантазмената идея за всесилилие ще бъде заменена от желанието да създаде завършена своя вселена с друг човек.
Любовта не е само страст, стремеж или връзка. Тя е състояние, а не просто нещо, което се случва, защото Любовта вече съществува във всеки от нас. Тя предхожда срещата ни с другия. Само по този начин всъщност тази среща би била възможна. За да открием другия и да постигнем близост с него, ние трябва да сме открили себе си, да сме се приели с обич – такива, каквито сме, нито повече, нито по-малко. Този път към себе си е трънлив, труден и не рядко е болезнен, но е най-важният път, който всеки човек трябва да извърви, стига само да се реши!